Масовата култура ни предоставя единствената територия (тази на въображението и мечтите) , където може да бъдем тези, които пожелаем. Уви, малцина са смелчагите, готови да бъдат себе си в реалния живот. Хората по принцип потискат подсъзнателните си инстинкти, опитват се да ги претъпят и по възможност отстранят, за да се впишат в обществото по-лесно и безболезнено. Защото следването на сексуалния инстинкт и задоволяването на нуждата от агресия биха разклатили реномето на Аз-а, а това би довело до влизане в конфликт с общоприетите норми и морал. А когато на човек му е забранено да бъде себе си – той се разболява. Неговата душа вдига висока температура и ляга тежко болна. Тя се травмира, не можейки да прозре къде всъщност е истината – дали за човека са нетипични тези инстинкти, дали те са грешни и срамни, или пък са присъщи всекиму, включително и на нея.

    Именно тук се намесва масовата култура. Тук идват сапунените сериали и сълзливите романи, където всичко върви, не точно като по мед и масло, но пък накрая всичко си се нарежда и всички успяват да са щастливи. В тази масова култура доминираща роля имат еротиката и насилието, а  чрез тях се осъществява терапията на То-то. Тук човек си наваксва пропуснатото, забраненото. На сцената той преодолява най-големите си страхове и ужаси, и вероятно ги превъзмогва.  Преборва се с тях. На това мнение е бил Аристотел, на това мнение са и хората, занимаващи се с този род изкуство. Това наистина е чудесно. Човек натрупва опит, четейки спокойно на дивана вкъщи или гледайки поредния филм в киното.

    Не зная точно защо, но си мисля, че тук има някаква уловка. Че всичко, което ни се случва уж за наше добро, не е точно така. Ядосва ме не фактът, че масовата култура е навсякъде и че прави живота ни навярно по-лек, служейки като гръмоотвод за високото напрежение, натрупвано през галопиращото ежедневие. Не. Тревожи ме фактът, че ни е отнето правото да живеем животите си. Че се задоволяваме с емоциите, които си набавяме чрез поредната доза “екшън”, че забравяме да обичаме “на живо”, в реалността, а поемаме с жадни очи и уши блудкавите диалози от екрана, че животът ни е като “на кино” – да, но не го живеем аз и ти, а Рич и Брук (от “Дързост и красота”). А най-лошото е, че този модел на пасивност се възприема като нещо нормално и че някой ни кара да се примиряваме, да се задоволяваме с поглъщането на един измислен свят. 

   Масовата култура помага, но не лекува. Тя има функцията на терапия, която временно ни въвежда в друг режим на свобода – пренася ни в измерение, където няма задръжки. Но не ни връща свободата. Тя превръща фикцията в продължение на реалността  и в нейните очертания човек може да си набави това, от което действителността го лишава. Масовото изкуство е вид опиат – омайва те, преспива те, кара те да просънуваш нещо хубаво, където подсъзнанието взима своя дан, и после те събужда. Притеснителното е, че най-силната ни мотивация да живеем  тук и сега е мисълта, че ще се пренесем във фикцията. Тя е нашата дрога, без която не можем и която ни поддържа живи. Тя, дрогата, към която сме пристрастени и отказването е непосилно. Нашият жадуван порок и падение, нашият блян и възход. Фикцията – наш бич избавление.

    Не е ли странно и парадоксално, че когато стресът ни дойде “в повече” , ние побягваме към свят, където сцените на агресия и насилие са по-брутални, отколкото в истинския и където любовните страдания граничат с невъзможността, абсурда и обречеността.

    Понякога си мисля, че всички сме герои от “Полет над кукувичето гнездо” , че всички сме лекуващи се в една лудница, където думата има строгата медицинска сестра. Където неподчинението се наказва с електрошок и където нямаш право да си индивидуалност, защото всички трябва са еднакви, със замаяни от упойка погледи, за да “не създават неприятности”. Сякаш в света, в който живеем се разпорежда една такава сестра, налага ни своя модел на поведение и диктува живота ни. 

    Не зная  дали масовата култура е наше спасение или наша гибел. Не зная ние ли бягаме към нея или тя бяга срещу нас със зейнала уста, готова да ни погълне и претопи, а после да ни изплюе върху поточна линия – всички еднакви до един.