Масовата култура като терапия на То-то

     В съвременния свят,  в света на модерни технологии и напредничави идеи, в света, в който всичко е като “на кино”, властва един феномен, наречен масова култура . Тя е навсякъде – може да я открием в книгите, филмите, изкуството, модата, та дори и в храната. Масовата култура крачи по улицата, въплътена  във всеки срещнат чифт, разхождащи се дънки, тя наднича от корицата на списанията, тя извира от всеки търсещ поглед, скрит зад рамките на диоптрични очила. Тя е част от нас. Тя живее в нас и ние я носим на гърдите си като талисман.   Масовата култура е  царицата на днешния и утрешния ден и ще властва кой знае – навярно още дълго. А ние като нейни покорни слуги – ще й се подчиняваме и ще я боготворим. Защо ли?! Защото тя се грижи за нас! И ни лекува, и ни предпазва от… нас самите. 

    Масовата култура ни предоставя единствената територия (тази на въображението и мечтите) , където може да бъдем тези, които пожелаем. Уви, малцина са смелчагите, готови да бъдат себе си в реалния живот. Хората по принцип потискат подсъзнателните си инстинкти, опитват се да ги претъпят и по възможност отстранят, за да се впишат в обществото по-лесно и безболезнено. Защото следването на сексуалния инстинкт и задоволяването на нуждата от агресия биха разклатили реномето на Аз-а, а това би довело до влизане в конфликт с общоприетите норми и морал. А когато на човек му е забранено да бъде себе си – той се разболява. Неговата душа вдига висока температура и ляга тежко болна. Тя се травмира, не можейки да прозре къде всъщност е истината – дали за човека са нетипични тези инстинкти, дали те са грешни и срамни, или пък са присъщи всекиму, включително и на нея.

    Именно тук се намесва масовата култура. Тук идват сапунените сериали и сълзливите романи, където всичко върви, не точно като по мед и масло, но пък накрая всичко си се нарежда и всички успяват да са щастливи. В тази масова култура доминираща роля имат еротиката и насилието, а  чрез тях се осъществява терапията на То-то. Тук човек си наваксва пропуснатото, забраненото. На сцената той преодолява най-големите си страхове и ужаси, и вероятно ги превъзмогва.  Преборва се с тях. На това мнение е бил Аристотел, на това мнение са и хората, занимаващи се с този род изкуство. Това наистина е чудесно. Човек натрупва опит, четейки спокойно на дивана вкъщи или гледайки поредния филм в киното.

    Не зная точно защо, но си мисля, че тук има някаква уловка. Че всичко, което ни се случва уж за наше добро, не е точно така. Ядосва ме не фактът, че масовата култура е навсякъде и че прави живота ни навярно по-лек, служейки като гръмоотвод за високото напрежение, натрупвано през галопиращото ежедневие. Не. Тревожи ме фактът, че ни е отнето правото да живеем животите си. Че се задоволяваме с емоциите, които си набавяме чрез поредната доза “екшън”, че забравяме да обичаме “на живо”, в реалността, а поемаме с жадни очи и уши блудкавите диалози от екрана, че животът ни е като “на кино” – да, но не го живеем аз и ти, а Рич и Брук (от “Дързост и красота”). А най-лошото е, че този модел на пасивност се възприема като нещо нормално и че някой ни кара да се примиряваме, да се задоволяваме с поглъщането на един измислен свят. 

   Масовата култура помага, но не лекува. Тя има функцията на терапия, която временно ни въвежда в друг режим на свобода – пренася ни в измерение, където няма задръжки. Но не ни връща свободата. Тя превръща фикцията в продължение на реалността  и в нейните очертания човек може да си набави това, от което действителността го лишава. Масовото изкуство е вид опиат – омайва те, преспива те, кара те да просънуваш нещо хубаво, където подсъзнанието взима своя дан, и после те събужда. Притеснителното е, че най-силната ни мотивация да живеем  тук и сега е мисълта, че ще се пренесем във фикцията. Тя е нашата дрога, без която не можем и която ни поддържа живи. Тя, дрогата, към която сме пристрастени и отказването е непосилно. Нашият жадуван порок и падение, нашият блян и възход. Фикцията – наш бич избавление.

    Не е ли странно и парадоксално, че когато стресът ни дойде “в повече” , ние побягваме към свят, където сцените на агресия и насилие са по-брутални, отколкото в истинския и където любовните страдания граничат с невъзможността, абсурда и обречеността.

    Понякога си мисля, че всички сме герои от “Полет над кукувичето гнездо” , че всички сме лекуващи се в една лудница, където думата има строгата медицинска сестра. Където неподчинението се наказва с електрошок и където нямаш право да си индивидуалност, защото всички трябва са еднакви, със замаяни от упойка погледи, за да “не създават неприятности”. Сякаш в света, в който живеем се разпорежда една такава сестра, налага ни своя модел на поведение и диктува живота ни. 

    Не зная  дали масовата култура е наше спасение или наша гибел. Не зная ние ли бягаме към нея или тя бяга срещу нас със зейнала уста, готова да ни погълне и претопи, а после да ни изплюе върху поточна линия – всички еднакви до един.

Вместо начало

Този блог- това, общо взето, съм аз във виртуалното пространство. Ако не съсвем аз – то поне часто от мен, часто моите мисли… Тук ще публикувам разни истории, размисли и най-общо казано неща, които са провокирали лекия бунт в мен, които са извикали емоция, предизвикали са картини и най-вече – думи… Наред с нещата, които ме вълнуват днес и утре – тук ще се появят и писания, писани някога преди и искащи да видят малко „свят“… Ще дам простор на душата си да се изразява, както тя самата сметене за добре, да говори, да говори… за да й олекне:) …О, да се представя – аз съм Диана